четвъртък, 17 февруари 2011 г.

Риск печели и всеки губи!

Часът пак е десет. Коридорите пак са същите. Същите постери ме гледат от стената зад колегата. Кафето е със същия вкус. Клавиатурата – не по-различна, столът – моя си. Така е всеки ден – и вчера, и преди седмица, преди месец, година – десет. Минало е толкова много време, че всяко оставащо е достатъчно малко, за големите мечти, които съм имал. Светът се е променил даже и през прозореца от моя офис. Аз съм остарял повече отколкото мога да си представя и затова вече не си представям нищо. Не мрънкам, а само си обяснявам различни процеси, които започват и свършват в главата ми. Не е новост, че работата в офис те убива – това е мястото с първите трепети, които си имал защото си започнал нов живот, постигаш нов стандарт и се затваряш с всички страхове, че няма да се справиш или че ще справиш в живот, който не искаш да живееш само и само, за да си докажеш, че можеш да минеш през всичко и следователно ще постигнеш всичко с лекота само да решиш. „Само” се превръща в цяла вечност, а ти – в животно, което стои вързано на ремък от сметки за парно, ток, вода, пълен хладилник, ипотека, кредит, вноска за кола и т.н.. От време на време виеш на любима песен, пред недоумяващи колеги, защото преди време си имал банда, в която си свирил и си смятал, че ще промениш ако не друго, то поне вкуса на 20 човека. Друг като теб ще смени на още 50 и така нещата ще станат по-бързо. От прозореца обаче се вижда друго – ужасно много офиси, а в тях проблясват същите ремъци и няма проблем да ги видиш и в 22.00 вечерта, защото животните са там ...вързани. Никой не рискува макар да знае вкуса на свободата. Мисля, че това е нещото, заради което пак ще има поколение, което ще съжалява. Преди време си мислех, че ще работя само работа, която ми харесва. Да, моята е такава, само че вече не ме вдъхновява. Да, аз няма да я напусна, защото ми трябват парите. Да, ще давам всичко от себе си, защото затова са ме наели. Да, сам си го правя, защото явно силите ми стигат до тук. Но поне ми е ясно.....и затова ми се ще след работа да ида в клуб и да послушам музика, която нещо ми казва. ...такава от тези, за които някой е седнал и е понаписал някой друг ред за около 2-3 часа и в него се говори за близки до мен неща – не за раздели, не за сюреалистични положения, като „ ще се стопят китарите”, „шапка на цветни лайна” и т.н., а няк’ви простички...”понеделник е ад, и всички врим него” „ Мио чипс – спонсор на всяка депресия”...защото гледаш мач, муаш от него, ставаш 100 кг, лепваш хипертония, пиеш още повече ..щото какво друго да правиш – така или иначе ше се мре...Нещо, което да ме разведри. Няма. Прибирам се. Пускам тв-то с надеждата, че поне там някой нещо ще е решил и ще рискувал да не пусне историята на някое фолк виме или да не се занимава с компромат, защото всички знаят че е такъв. Но не – няк’ва вие, ЩрЩ р, Р Точка Курч и още някакви някак са попаднали някъде, някой нещо е направил, ама точно така че да няма риск. Ебаси...Всичко е гарантирано – тия носят рейтинг и понеже някой си го е помисли и го е направил, аз няма какво друго да зяпам и никой не ме тетства на други неща. Абе тествайте ме бе...обещавам – ще съм послушен...само ме тествайте. Простотия да е....рискувайте ..... Абе к’во става. Цяла България мре с поредния епизод на сапунка, политически скандал, който не внася дори свежест и не вещае някакво развитие. Ровя из тюба и попадам на хора на някаква земя далеч от тук. Луда работа – фанал се нашия праснал се като торба пред уеб камера и започнал рими да реди. Някъв пич. „Белите рапират бързо”. 16 000 000 са решили, че този ги разтоварва, а на мен т’ва ми изглежда чуждо. Щото тук няма кой да го направи. На никой не  му се рискува. По-добре да гепи нещо да го напрай по-така и белким убеди някой, че щом може т’ва значи може и на Уембли. Не стаа, рискът да скучая е огромен. Друга па взела, че тафила стихове. Как бе джанъм? Що? Що стихове – да беше крала скъпи атласи...примерно...ама стихове. Що не рискува да ти се изсмеят на твоите – така поне ще си опитала нещо истинско? М? Мълчи. Не й се рискува с отговор.
Страшно е положението. Българинът си харесва страшното безрисково мрене и т’ва си е. Аз няма да съм в кюпа. Кофти ми е, но пък ще скъсам ремъка. Ще импровизирам. Ще го направя някак. Парите ми трябват, но пък мисълта да направя нещо, дори безсмислено за друг, ме зарежда и ми трябва повече. С остатъка , който се надявам, че следва ще правя каквото си поискам....малкото след мен ще знае, че затова е на този свят....защото свободата е принадлежала и на някой друг, а задължението ....само за хората, които не рискуват и вземат отпуск за медения си месец. Светът ни принадлежи, за да го променим и да го направим такъв какъвто искаме да бъде...поне нашия собствен, а не за да бъде такъв какъвто някой друг иска да бъде. Кафето утре ще е същото, но аз ще съм друг. 
Folibex