петък, 25 ноември 2011 г.
SEATTLE NIGHT пак, ура
Двайсет и шестият Seattle Night ви очаква, този път в клуб Алкохол на 28.11.11
... ако ви се чете още, писали сме по-рано
сряда, 16 ноември 2011 г.
Визуализация - София
Признавам не е много Коледно и не защото не сме празнично настроени, но колкото повече сезонът оголва дърветата, а нас ни кара да търсим изгодни зимни дрехи, толкова повече виждаме реалността, в която живеем. Мръсните улици, счупените тротоари, скъпите магазини и наказанието да живеем във втора, трета или десета тежка криза. Поразходих се, честно казано ми беше приятно. Исках да намеря красивите и грозните черти на града ни. Сигурна бях, че грозните ще са тривиални, а красивите ще намеря бързо. Оказа се, че грозните са всичко, а красивите не зависят от нас.
Буквално с излизането навън забелязах всичко, което може би друг път прескачам или отминавам в зависимост от това, къде е позиционирано. Градът ни е украсен с найлонови торбички, те хвърчат, плъзгат се и растат по дърветата. Те са бели, зелени, розови, с надписи и без надписи, но най-важното те са вечни. Вместо да се боря с тях бих могла да ги събирам, а в тях да слагам какво ли не - малки и големи предмети, всички те намерени под, зад, до кофите или далеч от тях. Да разбира се има неща, които не бих могла да побера в торбичка, за тях ще ми трябва камион, заедно с хамали.
По пътя се научавам и това, не че не го знам. Заслужено или не, нямам идея, аз съм момиче, не ми пука, ама ми е странно как ти идва на акъла да го напишеш. И що за странна обида!
Минавам покрай къщата на Яворов и за пореден път се питам, защо вместо да седи празна не я направят книжарница. Звучи ми лесно, може би има някакъв огромен проблем това да не е възможно, а може би е по-лесно да се срутва. Може би, ако книжарници, културни центрове, концертни зали, частни театри бяха приютявани на такива места, срещу симфолична сума, народът ни щеше да бъде по-образован. Нямаше да има нужда цените на тези продукти, услуги да бъдат брутално завишавани с цел наема!
Внимание ремонт! Догодина пак!
И въпреки това, градът ни се пълни с евро заведения. Подредени, уютни, красиви. Персоналът е вежлив, храните са със сложни имена, напитките домашни. Харесват ми. За съжаление голяма част от тях са необосновано скъпи, а собствениците им очакват те да бъдат посетени от млади и свежи хора. Няма как да стане! Жалко!
И така, чакайки да влезнат точните клиенти, които да оценят, колко мило и приказно е твоето заведение, скоро на витрината му висва същата табела, тази която те са видели преди месеци и толкова са се зарадвали. Държавата ни прави непоносимо всичко, с което искаме да се занимаваме, да работим. Много е вълшебно да мечтаеш, че като порастнеш ще имаш магазин за цветя или подправки, сигурен си, че ако се грижиш за него, ако си достатъчно работлив би могъл дори да го завещаеш на внуците си. Не! Хиляди компромиси, за да платиш това и това, и това, и това... и това. Суми, за които не получаваш нищо, клиентите ти също. Знаете ли, че категоризацията на даден обект е задължителна, но еднинственото, което ти дава е правото да внесеш определена сума при едни лелки.
Продължавам напред благодарна съм, че Radio Cafe е живо и здраво. По пътя си срещам на няколко пъти припаднали колчета. С каква свръх сила се изтръгва това?
На Слевейков, сергиите са разпънати. Физиономиите на продавачите са същите, разликата е, че вече не продават изрезки от BRAVO, а книги за масажи, кама сутри и "Как да стана милионер". Все далечни неща, кой има време за масаж?
Сетих се за 1998, когато общината или който и да е там реши да разкраси площада, да построи фонтан, да направи пейка за баща и син и да ги сложи да седнат, а ние да сядаме до тях и да се смимаме. Фонтанът беше прекрасен, ние хвърляхме стотинки в него, а циганчетата ги събираха. Странно как, но фонтанът не уби златотърсачите, а войник в отпуска. Няма значение кой и кога, новата гордост на София се оказа безкрупулен убиец. Сега е затворен, такава беше присъдата му, доживот, а тези, които са го направили, най-вероятно са без.
Срещам и нея и него. Не е редно да ме гледат по един и същи начин, не e редно да тръгват след мен с молби.
Виждам надписа "Криза 2009" и с усмивка го заснемам. Това е чудесна находка за човек с моята мисия. 2011/12 надписа още е актуален, само дето човекът би трябвало вече да е отслабнал, мускулите му би трябвало да са стопени, пари за фитнес няма и не, той не работи тежка работа, с която подържа форма - работа няма. Докато го заснема виждам как хората го подминават, мисля, че по този начин подминават и всичко останало.
По пътя си стъпвам внимателно. След един час разходка започвам да си мисля, че живеем сред капани и в лайна. Странна комбинация, хем не ти е добре, хем някой иска още да те прецака. По въпроса с лайната, макар да преживях невиждани погледи от разминаващите се с мен докато наведена ги снимах, адски ми е странно как от толкова арт настроени хора - творци никой още не е направил изложба с фотографии на различни фекалии. Сигурна съм, че ще добре посетена.
Малко не, не, не...
И после да, да, да... Не го обсъждам ясно е, че има хора, за които всичко е позволено.
И сега идва въпросът защо съм тъжен?
Защо здрави, прави хора събират боклуци по улицата?
Защо има отрупани витрини със стоки, които не можем да си купим и това е от толкова дълго време, че вече дори разбрахме, че не ни трябват. Ние ли сме виновни за кризата или тя е виновна за нас. По-злобни, по-тъжни, по-страхливи или по-креативни. Знам едно, украса за елхата и сама мога да си направя, даже ще ми е приятно, но градът трябва заедно да го опазим. С останалото трябва или да се премирим, или да се преборим, защото в противен случай никога няма да има щастливи цветари, продавачи на книги, музиканти, художници и скоро нямаме никакъв шанс за семеен бизнес, който се предава от поколение на поколение.
Аз обичам София.
Буквално с излизането навън забелязах всичко, което може би друг път прескачам или отминавам в зависимост от това, къде е позиционирано. Градът ни е украсен с найлонови торбички, те хвърчат, плъзгат се и растат по дърветата. Те са бели, зелени, розови, с надписи и без надписи, но най-важното те са вечни. Вместо да се боря с тях бих могла да ги събирам, а в тях да слагам какво ли не - малки и големи предмети, всички те намерени под, зад, до кофите или далеч от тях. Да разбира се има неща, които не бих могла да побера в торбичка, за тях ще ми трябва камион, заедно с хамали.
По пътя се научавам и това, не че не го знам. Заслужено или не, нямам идея, аз съм момиче, не ми пука, ама ми е странно как ти идва на акъла да го напишеш. И що за странна обида!
Минавам покрай къщата на Яворов и за пореден път се питам, защо вместо да седи празна не я направят книжарница. Звучи ми лесно, може би има някакъв огромен проблем това да не е възможно, а може би е по-лесно да се срутва. Може би, ако книжарници, културни центрове, концертни зали, частни театри бяха приютявани на такива места, срещу симфолична сума, народът ни щеше да бъде по-образован. Нямаше да има нужда цените на тези продукти, услуги да бъдат брутално завишавани с цел наема!
Внимание ремонт! Догодина пак!
И въпреки това, градът ни се пълни с евро заведения. Подредени, уютни, красиви. Персоналът е вежлив, храните са със сложни имена, напитките домашни. Харесват ми. За съжаление голяма част от тях са необосновано скъпи, а собствениците им очакват те да бъдат посетени от млади и свежи хора. Няма как да стане! Жалко!
снимките са направени в заведение, което аз лично харесвам и обичам да похапвам там
И така, чакайки да влезнат точните клиенти, които да оценят, колко мило и приказно е твоето заведение, скоро на витрината му висва същата табела, тази която те са видели преди месеци и толкова са се зарадвали. Държавата ни прави непоносимо всичко, с което искаме да се занимаваме, да работим. Много е вълшебно да мечтаеш, че като порастнеш ще имаш магазин за цветя или подправки, сигурен си, че ако се грижиш за него, ако си достатъчно работлив би могъл дори да го завещаеш на внуците си. Не! Хиляди компромиси, за да платиш това и това, и това, и това... и това. Суми, за които не получаваш нищо, клиентите ти също. Знаете ли, че категоризацията на даден обект е задължителна, но еднинственото, което ти дава е правото да внесеш определена сума при едни лелки.
Продължавам напред благодарна съм, че Radio Cafe е живо и здраво. По пътя си срещам на няколко пъти припаднали колчета. С каква свръх сила се изтръгва това?
На Слевейков, сергиите са разпънати. Физиономиите на продавачите са същите, разликата е, че вече не продават изрезки от BRAVO, а книги за масажи, кама сутри и "Как да стана милионер". Все далечни неща, кой има време за масаж?
Сетих се за 1998, когато общината или който и да е там реши да разкраси площада, да построи фонтан, да направи пейка за баща и син и да ги сложи да седнат, а ние да сядаме до тях и да се смимаме. Фонтанът беше прекрасен, ние хвърляхме стотинки в него, а циганчетата ги събираха. Странно как, но фонтанът не уби златотърсачите, а войник в отпуска. Няма значение кой и кога, новата гордост на София се оказа безкрупулен убиец. Сега е затворен, такава беше присъдата му, доживот, а тези, които са го направили, най-вероятно са без.
Срещам и нея и него. Не е редно да ме гледат по един и същи начин, не e редно да тръгват след мен с молби.
Виждам надписа "Криза 2009" и с усмивка го заснемам. Това е чудесна находка за човек с моята мисия. 2011/12 надписа още е актуален, само дето човекът би трябвало вече да е отслабнал, мускулите му би трябвало да са стопени, пари за фитнес няма и не, той не работи тежка работа, с която подържа форма - работа няма. Докато го заснема виждам как хората го подминават, мисля, че по този начин подминават и всичко останало.
По пътя си стъпвам внимателно. След един час разходка започвам да си мисля, че живеем сред капани и в лайна. Странна комбинация, хем не ти е добре, хем някой иска още да те прецака. По въпроса с лайната, макар да преживях невиждани погледи от разминаващите се с мен докато наведена ги снимах, адски ми е странно как от толкова арт настроени хора - творци никой още не е направил изложба с фотографии на различни фекалии. Сигурна съм, че ще добре посетена.
Малко не, не, не...
И после да, да, да... Не го обсъждам ясно е, че има хора, за които всичко е позволено.
И сега идва въпросът защо съм тъжен?
Защо здрави, прави хора събират боклуци по улицата?
Защо има отрупани витрини със стоки, които не можем да си купим и това е от толкова дълго време, че вече дори разбрахме, че не ни трябват. Ние ли сме виновни за кризата или тя е виновна за нас. По-злобни, по-тъжни, по-страхливи или по-креативни. Знам едно, украса за елхата и сама мога да си направя, даже ще ми е приятно, но градът трябва заедно да го опазим. С останалото трябва или да се премирим, или да се преборим, защото в противен случай никога няма да има щастливи цветари, продавачи на книги, музиканти, художници и скоро нямаме никакъв шанс за семеен бизнес, който се предава от поколение на поколение.
Аз обичам София.
четвъртък, 3 ноември 2011 г.
INSTAGRAM изложба
Макар опитите ни да не бъдем много комерсиални, твърде предвидими, прекалено слугуващи на мода и модни тенденции, ние все пак се възползваме от разни прекрасни неща, които ни предлага индустрията. Възползвах се от популярни марки дрехи, възползвах се от преносим компютър, възползвах се и от колкото обичан, толкова и мразен телефон. Същият, поради неясна причина в нашата държава струва много, много повече от реалната си цена. Вярвам, че това го прави нехаресван от куп хора, които смятат притежателите му за позьори или глупаци. А в същото време всеки, който го държи в ръцете си е щастлив собственик на забавления от всякакъв вид, офис в джоба и какво ли още не. Ние не искаме да правим реклама и затова няма да споделим марката, знам че и сами се сещате.
Аз лично съм обсебена от едно нещо, което се нарича Instagram. Това е приложение, което прави снимките ти вълшебни. Слага им рамки, променя цветовете им така, както само европейското кино може, кара те да снимаш неща, които не би снимал никога. За мен Instagram също е моят дневник, който ми припомня случки и сезони, пътешествия и сутрини. Дневник, който ми позволява да следя и тези на приятелите си. Да виждам къде са били, къде са сега, какъв е света през техните очи.
Затова Radio Café реши да направи мини изложба, която да събере вашите снимки направени през Instagram. Наясно сме, че тези, които не са ползвали това приложение не биха ни разбрали, но ако дойдат и разгледат снимките ще разберат. Наясно сме, че тези, които го ползват знаят защо го правим.
Изпращайте вашите Instagram снимки на адрес radio.cafe@abv.bg
вторник, 14 юни 2011 г.
Носете си децата
Революция в партитата или ако вие не дойдете в 22:00, ние ще го направим в 16:00.
Гонзо е един от първите, с които ме запозна барът. Гонзо е този, който ежедневно мисли за по-хубава България и често ми споделя идеите си. Както всички знаем, идеи много, изпълнението им – невъзможно, поради ред причини. Най-вече от рода на – обади се в общината, ама там никой не вдига, ама госпожице, то така не може. Ама, ние сме инати! И ще мислим, и ще правим всичко що ни е позволено!
И така, поредната идея родила се в на Гонзо главата, която Радио Кафе приветства с ръце, толкова широко отворени, че се удариха една в друга зад гърба ми, е детско парти за големи. Кръстих го ‘Носете си децата’ щото това не е детско парти - тип рожден ден на дете на познати на познати. Дето се чудят кои хора – притежатели на малък човек, да поканят, поради простата причина, че или са избързали с правенето на дете, или леко са закъснели и нямат достатъчно приятели – родители (ох, дълго изречение). Не е парти с размазана торта по пода или парти с водещ, който плаши децата. Това е вашето парти, мили родители! Партито, на което ще срещнете други, като вас, с подобен вкус и начин на живот, с подобни нужди. Ще танцувате, ще пиете коктейли, но най-хубавото е че децата ви ще са с вас. Очакваме ви на 19 юни, неделя от 16:00 часа с камиони, федербали, топки, кукли, мечки, мечове и коли. Gonzo from the block, Dani Ostrov (Остава) и ShakerMaker ще се погрижат за шума и танците. Ние обещаваме да не пушим в бара.
Изгубих си якето
Не знам дали осъзнавате, но това което предстои да ни се случи е грандиозно. Това не е концерт на Локомотив или в зала Христо Ботев. Не е концерт, на който отиваш, защото всички отиват, а ти не знаеш коя е групата. Не е концерт на групи, които дори по-големият ти брат вече не харесва. Не е просто концерт, който започва в 20:00, поне в толкова е обявен, и свършва в 22:00. Не е концертът, на който в 23:30 още си в задръстване, а си на метър от паркоместото, на което си бил по-рано. От балконите на съседните сгради гледат соц лели с пеньоари. Кухните им светят в оранжево и ти някак си съжаляваш, че не си тяхно дете – вече щеше да си хапнал нещо различно от сух сандвич без нищо. Не, това не е този концерт. Не е и концерт. Това е Фестивал. Това е Фестивалът, на който не си бил до сега. Поне не в България.
От този Фестивал ще си тръгнеш друг, ще си тръгнеш, така както си тръгват хиляди хора, от десетки години, от стотици фестивали в други държави. Но не е само това. Фестивалът е среща рано сутринта, пред блока на приятел. Проверка на багажа, всичко ли си взех, къде ми е билетът. Пътешествие с карта по новата магистрала или пътешествие тип ‘пф аз знам къде е’. Все по-осезаемо свиване на стомаха и по-малко разговори, колкото повече усещаш, че поляната е близо. А, то не било поляна, то било поле! Къмпинг или хотел, имам ли резервация, дреме ми ще спя на открито. Еее, колко много познати! Господи, ето я сцената! Бира, бира, бира. Изгубих тези, с които съм дошъл, хич не ми пука, намерих си други. Ми, аз ще спя при вас. А, вие осъзнавате ли, че още дори не се е почнало. Stereo Mc’s са някъде отзад, по райдер искаха бяло боро и 10 пакета листчета Rizla, и нищо друго, не ми се мисли за какво са им. Още не мога да си представя, че някъде там са и Jamiroquai, камо ли JK... Излизат първите банди, изгубих и тези, които намерих... ще си намеря други. Българските групи седят някак си различно на голяма сцена, толкова са високо. За първи път гледам български банди на голяма сцена. Просълзих се :) не са ми най-любимите, ама ми е толкова яко, че са си наши. Бира, бира, бира. Изведнъж се озовавам в къмпинга, тук има хора, които дори не мислят да стигнат до сцената, толкова им е добре. Замислям се на още колко места мога да отида тези два дни – банди, такива, онакива, от моите, от другите, от новите, от старите, бира, храна, имало някъде Fun Park, май така се казваше, мисля, че си изгубих якето, изобщо не ме интересува, ще си купя дъждобран. Става тъмно излизат Големите. Танцувам! Толкова съм щастлив, всички около мен са щастливи. Небето е огромно! Изгубих си и дъждобрана...
Съмва се, май танцувах до сутринта. Имам нови приятели. Лягам си, ставам, хапвам. Пак съм тук, вече съм местен, разменям усмивки с хора от вчера. Виждам хора придобили друг вид. Този е подстриган, този не е спал, този е жена или е мъж. В публиката виждам българските банди от вчера, чувствам ги близки. Започвам отначало, гледам и тези и следващите, отпускам се, аз съм тук вече цяла вечност, просто си подскачам свободно и си говоря с всички. Dog Eat Dog, Cypress
Така си представям ELEVATION аз. Не бих го пропуснала за нищо на света!
Аделина
Абонамент за:
Публикации (Atom)