Визуализация - София

Признавам не е много Коледно и не защото не сме празнично настроени, но колкото повече сезонът оголва дърветата, а нас ни кара да търсим изгодни зимни дрехи, толкова повече виждаме реалността, в която живеем. Мръсните улици, счупените тротоари, скъпите магазини и наказанието да живеем във втора, трета или десета тежка криза. Поразходих се, честно казано ми беше приятно. Исках да намеря красивите и грозните черти на града ни. Сигурна бях, че грозните ще са тривиални, а красивите ще намеря бързо. Оказа се, че грозните са всичко, а красивите не зависят от нас.

Буквално с излизането навън забелязах всичко, което може би друг път прескачам или отминавам в зависимост от това, къде е позиционирано. Градът ни е украсен с найлонови торбички, те хвърчат, плъзгат се и растат по дърветата. Те са бели, зелени, розови, с надписи и без надписи, но най-важното те са вечни. Вместо да се боря с тях бих могла да ги събирам, а в тях да слагам какво ли не - малки и големи предмети, всички те намерени под, зад, до кофите или далеч от тях. Да разбира се има неща, които не бих могла да побера в торбичка, за тях ще ми трябва камион, заедно с хамали.

По пътя се научавам и това, не че не го знам. Заслужено или не, нямам идея, аз съм момиче, не ми пука, ама ми е странно как ти идва на акъла да го напишеш. И що за странна обида!

Минавам покрай къщата на Яворов и за пореден път се питам, защо вместо да седи празна не я направят книжарница. Звучи ми лесно, може би има някакъв огромен проблем това да не е възможно, а може би е по-лесно да се срутва. Може би, ако книжарници, културни центрове, концертни зали, частни театри бяха приютявани на такива места, срещу симфолична сума, народът ни щеше да бъде по-образован. Нямаше да има нужда цените на тези продукти, услуги да бъдат брутално завишавани с цел наема!

Внимание ремонт! Догодина пак!

И въпреки това, градът ни се пълни с евро заведения. Подредени, уютни, красиви. Персоналът е вежлив, храните са със сложни имена, напитките домашни. Харесват ми. За съжаление голяма част от тях са необосновано скъпи, а собствениците им очакват те да бъдат посетени от млади и свежи хора. Няма как да стане! Жалко!

снимките са направени в заведение, което аз лично харесвам и обичам да похапвам там 

И така, чакайки да влезнат точните клиенти, които да оценят, колко мило и приказно е твоето заведение, скоро на витрината му висва същата табела, тази която те са видели преди месеци и толкова са се зарадвали. Държавата ни прави непоносимо всичко, с което искаме да се занимаваме, да работим. Много е вълшебно да мечтаеш, че като порастнеш ще имаш магазин за цветя или подправки, сигурен си, че ако се грижиш за него, ако си достатъчно работлив би могъл дори да го завещаеш на внуците си. Не! Хиляди компромиси, за да платиш това и това, и това, и това... и това. Суми, за които не получаваш нищо, клиентите ти също. Знаете ли, че категоризацията на даден обект е задължителна, но еднинственото, което ти дава е правото да внесеш определена сума при едни лелки.

Продължавам напред благодарна съм, че Radio Cafe е живо и здраво. По пътя си срещам на няколко пъти припаднали колчета. С каква свръх сила се изтръгва това?

На Слевейков, сергиите са разпънати. Физиономиите на продавачите са същите, разликата е, че вече не продават изрезки от BRAVO, а книги за масажи, кама сутри и "Как да стана милионер". Все далечни неща, кой има време за масаж?
Сетих се за 1998, когато общината или който и да е там реши да разкраси площада, да построи фонтан, да направи пейка за баща и син и да ги сложи да седнат, а ние да сядаме до тях и да се смимаме. Фонтанът беше прекрасен, ние хвърляхме стотинки в него, а циганчетата ги събираха. Странно как, но фонтанът не уби златотърсачите, а войник в отпуска. Няма значение кой и кога,  новата гордост на София се оказа безкрупулен убиец. Сега е затворен, такава беше присъдата му, доживот, а тези, които са го направили, най-вероятно са без.

Срещам и нея и него. Не е редно да ме гледат по един и същи начин, не e редно да тръгват след мен с молби.

Виждам надписа "Криза 2009" и с усмивка го заснемам. Това е чудесна находка за човек с моята мисия. 2011/12 надписа още е актуален, само дето човекът би трябвало вече да е отслабнал, мускулите му би трябвало да са стопени, пари за фитнес няма и не, той не работи тежка работа, с която подържа форма - работа няма. Докато го заснема виждам как хората го подминават, мисля, че по този начин подминават и всичко останало.

По пътя си стъпвам внимателно. След един час разходка започвам да си мисля, че живеем сред капани и в лайна. Странна комбинация, хем не ти е добре, хем някой иска още да те прецака. По въпроса с лайната, макар да преживях невиждани погледи от разминаващите се с мен докато наведена ги снимах, адски ми е странно как от толкова арт настроени хора - творци никой още не е направил изложба с фотографии на различни фекалии. Сигурна съм, че ще добре посетена.

Малко не, не, не...

И после да, да, да... Не го обсъждам ясно е, че има хора, за които всичко е позволено.

И сега идва въпросът защо съм тъжен?

Защо здрави, прави хора събират боклуци по улицата?

Защо има отрупани витрини със стоки, които не можем да си купим и това е от толкова дълго време, че вече дори разбрахме, че не ни трябват. Ние ли сме виновни за кризата или тя е виновна за нас. По-злобни, по-тъжни, по-страхливи или по-креативни. Знам едно, украса за елхата и сама мога да си направя, даже ще ми е приятно, но градът трябва заедно да го опазим. С останалото трябва или да се премирим, или да се преборим, защото в противен случай никога няма да има щастливи цветари, продавачи на книги, музиканти, художници и скоро нямаме никакъв шанс за семеен бизнес, който се предава от поколение на поколение.

Аз обичам София.