Изгубих си якето

Не знам дали осъзнавате, но това което предстои да ни се случи е грандиозно. Това не е концерт на Локомотив или в зала Христо Ботев. Не е концерт, на който отиваш, защото всички отиват, а ти не знаеш коя е групата. Не е концерт на групи, които дори по-големият ти брат вече не харесва. Не е просто концерт, който започва в 20:00, поне в толкова е обявен, и свършва в 22:00. Не е концертът, на който в 23:30 още си в задръстване, а си на метър от паркоместото, на което си бил по-рано. От балконите на съседните сгради гледат соц лели с пеньоари. Кухните им светят в оранжево и ти някак си съжаляваш, че не си тяхно дете – вече щеше да си хапнал нещо различно от сух сандвич без нищо. Не, това не е този концерт. Не е и концерт. Това е Фестивал. Това е Фестивалът, на който не си бил до сега. Поне не в България.

От този Фестивал ще си тръгнеш друг, ще си тръгнеш, така както си тръгват хиляди хора, от десетки години, от стотици фестивали в други държави. Но не е само това. Фестивалът е среща рано сутринта, пред блока на приятел. Проверка на багажа, всичко ли си взех, къде ми е билетът. Пътешествие с карта по новата магистрала или пътешествие тип ‘пф аз знам къде е’. Все по-осезаемо свиване на стомаха и по-малко разговори, колкото повече усещаш, че поляната е близо. А, то не било поляна, то било поле! Къмпинг или хотел, имам ли резервация, дреме ми ще спя на открито. Еее, колко много познати! Господи, ето я сцената! Бира, бира, бира. Изгубих тези, с които съм дошъл, хич не ми пука, намерих си други. Ми, аз ще спя при вас. А, вие осъзнавате ли, че още дори не се е почнало. Stereo Mc’s са някъде отзад, по райдер искаха бяло боро и 10 пакета листчета Rizla, и нищо друго, не ми се мисли за какво са им.  Още не мога да си представя, че някъде там са и Jamiroquai, камо ли JK... Излизат първите банди, изгубих и тези, които намерих... ще си намеря други. Българските групи седят някак си различно на голяма сцена, толкова са високо. За първи път гледам български банди на голяма сцена. Просълзих се :) не са ми най-любимите, ама ми е толкова яко, че са си наши. Бира, бира, бира. Изведнъж се озовавам в къмпинга, тук има хора, които дори не мислят да стигнат до сцената, толкова им е добре. Замислям се на още колко места мога да отида тези два дни – банди, такива, онакива, от моите, от другите, от новите, от старите, бира, храна, имало някъде Fun Park, май така се казваше, мисля, че си изгубих якето, изобщо не ме интересува, ще си купя дъждобран. Става тъмно излизат Големите. Танцувам! Толкова съм щастлив, всички около мен са щастливи. Небето е огромно! Изгубих си и дъждобрана...

Съмва се, май танцувах до сутринта. Имам нови приятели. Лягам си, ставам, хапвам. Пак съм тук, вече съм местен, разменям усмивки с хора от вчера. Виждам хора придобили друг вид. Този е подстриган, този не е спал, този е жена или е мъж. В публиката виждам българските банди от вчера, чувствам ги близки. Започвам отначало, гледам и тези и следващите, отпускам се, аз съм тук вече цяла вечност, просто си подскачам свободно и си говоря с всички. Dog Eat Dog, Cypress, 30 Seconds, това е грандиозно! Не мога да повярвам, че гледам банди, за които съм мечтал и една, за която дори не ми оставиха време да помечтая. Щастлив съм, наистина!

Така си представям ELEVATION аз. Не бих го пропуснала за нищо на света!  

Аделина

За гоRенето и JEREMY

 Групата JEREMY се появи в живота ми точно, когато  си блъсках главата ту в “ трябва “ , ту в “ искам “ . Сега вече ясно разделям хората в 2 големи групи – такива , които правят това , което трябва и такива , които правят онова , което искат. Но преди 7 години  не знаех кое е по-правилно . Около себе си виждах хора , които са готови на всякакъв вид упражнения и акробатики само и само да влязат на определено място , да имат определен стандарт , обикновено висок някакъв(без да е ясно кое е високо, кое ниско) и да бъдат нещо ,което другите да одобряват. А бе, да бъдат нещо , само не и себе си. В този ми период наблюдавах света и смятах , че май нещо в мен идва да не е съвсем в ред , след като “ трябва “ съм го изключила още в 8ми клас.  А може би не е било нужно !

    Тогава  се появиха JEREMY и без да знаят ми помогнаха да разреша дилемата “ искам – трябва “ в полза на “ искам “ .  Познах това по начина , по който свиреха техни си неща в репетиционната им в Каварна . Репетиционната беше малък гараж до къщата на барабаниста , която открих по звука на барабаните и по групичките млади хора , които се изнасяха натам , решили да пропуснат  масовите концерти на площада. Хората , които имат в себе си по-голяма плътност и обем винаги привличат други хора около себе си. Така и JEREMY и техният гараж , в които се свиреше всеки ден, привличаха хора , които се сменяха на 10 ина минути кой да е по-навътре и да чува по-добре музиката им и после да се смени с някой , който е бил по-назад , извън вратата на гаража.

   Дотук историята е класическа – група в провинцията и големи желания  и мечти от гаража. Големи трябва да са били желанията , защото малките желания нищо не правят (правят една по-приятна нощ ,няколко по-приятни часа и толкова ) . Големите желания са тези , които случват нещата и променят хода на живота. Само ако много искаш можеш да напишеш 72 песни и после да ги зарежеш , защото им е минало времето и си нучил от тях , каквото ти е трябвало да научиш. Само ако много искаш да си добър в  нещо , би свирил по цели дни и нощи от Pearl Jam  до   Faith No More, само за да се опиташ да откриеш « как го праат тия “.  Само ако много искаш, би се дигнал и убедил останалите от групата ти да съберете едни пари и да идете в Германия в най-големият Music Store за инсрументи и техника ,защото добър звук не се прави от нищото. Само ако много искаш, би навил групата си да отидете в София ( и за Америка е имало навиванка, знам), би се скарал с тях свирепо и после би се върнал .Само ако много вярваш, ще устоиш на гигантския натиск на песимистите, които ще ти повтарят “ за какъв се мислиш ти” или пък “ я не си въобразявай, знаеш ли колко е шибано да имаш група в България”( и то е шибано , тук предпочитат подръжанието пред творчеството). Само ако много силно искаш , би останал в тая работа . Виждам  JEREMY от доста време да стоят в тази работа , просто защото искат. 

    Скоро ще издадат сингъл , макар че на концерта им на  14 април можеш да чуеш поне 15 от авторските им песни. За мен да ги слушам на концерт е като скок с бънджи , ама все едно много хора скачаме едновременно. За “ искането “ говорех, за това да си пълен с желание . Когато в теб няма желания или даже едно такова, ти си жив наполовина.Ако те устройват половинките , остани там , където си, вероятно там където си не е нищо ново, просто повторение на майка ти, баща ти,дедо ти… JEREMY  се оказаха на пътя ми тогава ( можеше и някой Иван да е) , но бяха те . В желанието им да правят тяхна музика , техен звук , техни думи , видях собственето ми горене, което беше на път да спре тогава.Това , разбира се е лична история , но и не чак толкова , защото не съм единствената , която са заразили . На  концерт вдигат  публиката няколко стъпки над земята  и най-голямата им зараза е , че ти изваждат онова “ искам “ , което  си си скрил в света на “ трябва” . Няма да пиша за музиката им, защото не знам как се пише за музика,честно. Ще ходя на  лайф-а им на 14април в Radio Café ( под моста на НДК) да споделя с тях за горенето и ..някой други работи.

Людмила Сланева / LOCO

снимка: Димитър Момчев-Jamess

Колко време извървя?

Беше отдавна. Аз бях тийн...гневен, безпаричен, ял банани и пил Кока Кола само по Рождество Христово. Някой нещо направи и започнаха да се организират страхотни концерти по площадите на всякой град. В моя беше адски кеф – Pepsi се светнаха, че требе да лоунчнат продукта си в Бг и направиха смазващ концерт с всичките БГ звезди по онова време. Дони и Момчил тъкмо бяха започнали да се разбират, Милена ни караше да крещим „Това е машина за месо”, а Кръпката все се оплакваше, че няма бира. Имаше и други, които вече не си спомням, но само един от тях ми каза нещо: знай ти си някой, макар да усещаш как се изгубваш в думите силни на нашия ден. Денят, знай и твой е!, както и: слушайте хора – елате да спорим. Беше Стенли. Беше рошав. Беше някак студен и уморен. Няколко дни по-късно свързах името му с Тангра и слушайки всичко тяхно, се зарадвах, че сега мога да слушам само него....Не че нещо, но просто си беше моето. Бегом в музикалния до джумаята, посочване с пръст и слагане на касета в раздрънкан двукасетъчен „Internacional”. След една седмица  - дома, всички пееха „пеперудо нежна моя не плачи, всеки миг е тъй нищожен -  полети..... ” . Това беше част от текста на едно от добрите парчета в албума. По-късно Рива Саунд издадоха и „Пътят към храма”. Парчето беше силно, но според мен заради голяма част от нещата, които музикантите и музикалните редактори по онова време правеха, то попадаше в една листа с парчета, като „Векът на любовта” на групата „Медикус” и неочовека, който по-късно се яви на Евровизия, все едно отива в Байконур – Коцетошиваиисусбуда Калки. Парчета, като „Кучето на крайния...” или пък с песньовки на соц естрадни клони. Така „Пътят...” незаслужено загуби от чара си, но пък каза на всички, че „може би този път е измама и мамещ мираж е камбанния звън”...Както и да е – все още има хора, които си топят китарите...

А иначе албумът ми даде още „Сиво”, ”Две хвърчила”, „Следи” и моя личен фаворит „Ля-Ля” /не съм сигурен дали парчето не беше включено, като бонус трак или просто беше попаднало в албума ми, за да запълни 60 мин запис на касетата/. Хората по онова време още не можеха да си признаят, че слушат и българска музика освен, ако не говорим за масовия българин, пеещ с пълно гърло само ако съседът му по етаж не закрещи, че падат камъни или че не търси прототипа на Кира Найтли в „Карибски пирати” – Радка. Така рязко се скъса връзката между публика и поп, рок Бг артисти. Стенли започна да идва по-малко в града ни и ми оставаше да го засичам от време на време по 12 часовия, тогава, Канал 1. Вълнувах се щото ме кефеха парчетата му и много, ама много ми се искаше да пусне и нови. Стана – през ’94-та. Издаде „Как се казваш”. Сиатъл вече беше покорил и Бг и в този албум открих доста сходни нюанси. И като звук и като настроение. Държа ме поне до ’96-та, защото беше различен от всичко, а по това време някой спасяваше сляпо момиче, я ставаше цвят лилав или вярваше в някой друг защото не знам защо си..... Ич не ми дремеше за тях, но „Път към нищото” ме смаза. А „Топъл сън” се слушаше по време на всяко тийн безчинство. Самата песен „Как се казваш” ни служеше и за поздрав по време на срещи. Мисля, че парчето, което тотално ме хвърли в размисъл беше „Колко”. Акустичният му звук ме залепи за период от месеци между него и “That’s the way” на Цепелин, ама този преоткрития, като звук от Pearl Jam и Soundgarden. Колкото и да връщам лентата назад, пак оставам на мнение, че музиката, която Стенли винаги е правил е била различна от всичко българско и родно, а и е успявала да събере различни хора на едно място – хубава работа. Хубава беше и работата по „Обсебен”. Макар, че албума и клипа към парчето излязоха 6 години след Earthling на Боуи, адски се накефих, че именно Стенли единствен в Бг ми напомни за смелостта на „хамелион-а” да експериментира със звук и аранжименти. Като видео сингъл „Стар парфюм” излезе по-късно и някак ми се загуби сред свръх ротацията по всевъзможни канали на “Precious” на Depeche по онова време и някак отново остана незабелязано. Лично аз си мисля, че най-силното парче в албума е „Магия”, защото идеално пасва на цялостния  фийлинг от музиката на Станислав Сланев. Няма да си кривя душата – появиха се и първите неща, които не ми харесаха – „Пясъчен керван” и „Дъвка балон” и общия проект с Локо...нещо липсавше. Нямаше заряд, а само опит за модерен звук. Дори и парчетата да са твърде лични за него самия, не станаха такива за мен, така както станаха почти всички останали. «Бъди какъвто си» и «Жулиета» са от друг парфюм и честно казано не ми дреме дали ще ги чуя отново. Сега обаче, се радвам, така както се радвах, когато излизаха албумите му през годините, защото Стенли отново не разочарова. За разлика от други, които предпочитат зали, кошмарен декор и седалки, той слезе в клубовете и съвсем адекватно ни предлага да чуем нови аранжименти и звучене на нещата му. Хубаво ми е, че скоро ще мога да чуя всичко останало на 08.01.11 в бара, в който обичам да стоя. Стенли ще излезе на сцената на Radio Café с Ташо от “Jremy”, Жоро от „Остава” и Мишо Шишков – все хора, които са разбрали, „че сме силни да сътворим от мрака –  утрин, в която да се родим”.

Folibex



Вместо цици, гъз и парцали

Няма никакво време, защото останаха само няколко дни и след тях в бара пак ще се чуе музика на живо. По-различното от другите различни концерти е това, че ще бъде различно от различното...Не защото от сцената ще се чуе още българска музика,а  защото ще бъде китарна, а пък върху нея ще полегне женски глас. Този на Локо. Няма нищо общо с пловдивското, което в момента гази наред, нито със софийското от Надежда. Има общо с чифт черни очи, черна коса и акустична китара. Преди време Людмила Сланева се появи с няколко парчета, които поне на мен ми дадоха надежда, че в крайна сметка жените в БГ могат да бъдат не само фенки на рок музиката, но могат и да я правят. Когато излезе „Можеш” си казах, че тя може и не спрях да следя какво ще стане с момичето, топящо краката си в басейн, в модерен български жилищен комплекс, па макар и още непродаден. Над него слънцето не светеше, като над Овча Купел и се вързваше идеално с „Малките чудеса”...чудесно парче...След това ми хареса, че лупаше любимия си в „Можеш”, а в кратките пресечки в клипа, прекалено добре беше предложила грамаж от сексапила си...но без да ме дразни...Мисля, че по това време Бойка вече се беше раздала напълно – цици, гъз, парцали и в замяна беше получила, най-вероятно от лош съветник, името Lady B. Музикалното й мултиплатинено нищоправене обаче ми вадеше очите от всякъде.Правя тази препратка, защото е важно да си даваме сметка, че истинските неща нямат претенция и не занимават никого. Просто се появяват, за да ги открием, без да ги подминем.

Както и да е....няма време, затова –  по същество...Локо има смазващи парчета, като моите лични пристрастия клонят към „Две хвърчила”, защото звукът в нея ме караше да се чувствам навременен човек, ако не модерен...и смятам, че ако имаше доза упорство от нейна страна, сега може би щях да се радвам на нещо още по-ново и различно. Вероятно нямаше да пълни зали, като звездите на Пайнер, но със сигурност щеше да е събудила доста позадрямала младеж. Трябва да бъда и обективен не обичам в текстове на парчета да намирам сковани  думи като чудеса, хвърчила, парфюми, въпроси като „искаш ли..не искаш ли” – те не намират отговор. Смятам, че гласът й живее друг живот. Убедих се в това последния път, когато гледах Локо и бандата й. На следващия ден тананиках част от парчетата. Разбрах, че на 18.11 ще има и нови. Има защо да ги чуя и знам, че не само аз съм любопитен. 10х бар, радвам се че няма да стърча в дупка.....и ти можеш ....джън джън джън джъджън  /така реже китарата/..чуй по-долу...

Folibex

LOCO Можеш

LOCO Две Хвърчила

LOCO live Radio Cafe 18.11.10