Не знам дали осъзнавате, но това което предстои да ни се случи е грандиозно. Това не е концерт на Локомотив или в зала Христо Ботев. Не е концерт, на който отиваш, защото всички отиват, а ти не знаеш коя е групата. Не е концерт на групи, които дори по-големият ти брат вече не харесва. Не е просто концерт, който започва в 20:00, поне в толкова е обявен, и свършва в 22:00. Не е концертът, на който в 23:30 още си в задръстване, а си на метър от паркоместото, на което си бил по-рано. От балконите на съседните сгради гледат соц лели с пеньоари. Кухните им светят в оранжево и ти някак си съжаляваш, че не си тяхно дете – вече щеше да си хапнал нещо различно от сух сандвич без нищо. Не, това не е този концерт. Не е и концерт. Това е Фестивал. Това е Фестивалът, на който не си бил до сега. Поне не в България.
От този Фестивал ще си тръгнеш друг, ще си тръгнеш, така както си тръгват хиляди хора, от десетки години, от стотици фестивали в други държави. Но не е само това. Фестивалът е среща рано сутринта, пред блока на приятел. Проверка на багажа, всичко ли си взех, къде ми е билетът. Пътешествие с карта по новата магистрала или пътешествие тип ‘пф аз знам къде е’. Все по-осезаемо свиване на стомаха и по-малко разговори, колкото повече усещаш, че поляната е близо. А, то не било поляна, то било поле! Къмпинг или хотел, имам ли резервация, дреме ми ще спя на открито. Еее, колко много познати! Господи, ето я сцената! Бира, бира, бира. Изгубих тези, с които съм дошъл, хич не ми пука, намерих си други. Ми, аз ще спя при вас. А, вие осъзнавате ли, че още дори не се е почнало. Stereo Mc’s са някъде отзад, по райдер искаха бяло боро и 10 пакета листчета Rizla, и нищо друго, не ми се мисли за какво са им. Още не мога да си представя, че някъде там са и Jamiroquai, камо ли JK... Излизат първите банди, изгубих и тези, които намерих... ще си намеря други. Българските групи седят някак си различно на голяма сцена, толкова са високо. За първи път гледам български банди на голяма сцена. Просълзих се :) не са ми най-любимите, ама ми е толкова яко, че са си наши. Бира, бира, бира. Изведнъж се озовавам в къмпинга, тук има хора, които дори не мислят да стигнат до сцената, толкова им е добре. Замислям се на още колко места мога да отида тези два дни – банди, такива, онакива, от моите, от другите, от новите, от старите, бира, храна, имало някъде Fun Park, май така се казваше, мисля, че си изгубих якето, изобщо не ме интересува, ще си купя дъждобран. Става тъмно излизат Големите. Танцувам! Толкова съм щастлив, всички около мен са щастливи. Небето е огромно! Изгубих си и дъждобрана...
Съмва се, май танцувах до сутринта. Имам нови приятели. Лягам си, ставам, хапвам. Пак съм тук, вече съм местен, разменям усмивки с хора от вчера. Виждам хора придобили друг вид. Този е подстриган, този не е спал, този е жена или е мъж. В публиката виждам българските банди от вчера, чувствам ги близки. Започвам отначало, гледам и тези и следващите, отпускам се, аз съм тук вече цяла вечност, просто си подскачам свободно и си говоря с всички. Dog Eat Dog, Cypress, 30 Seconds, това е грандиозно! Не мога да повярвам, че гледам банди, за които съм мечтал и една, за която дори не ми оставиха време да помечтая. Щастлив съм, наистина!
Така си представям ELEVATION аз. Не бих го пропуснала за нищо на света!
Аделина
