Колко време извървя?

Беше отдавна. Аз бях тийн...гневен, безпаричен, ял банани и пил Кока Кола само по Рождество Христово. Някой нещо направи и започнаха да се организират страхотни концерти по площадите на всякой град. В моя беше адски кеф – Pepsi се светнаха, че требе да лоунчнат продукта си в Бг и направиха смазващ концерт с всичките БГ звезди по онова време. Дони и Момчил тъкмо бяха започнали да се разбират, Милена ни караше да крещим „Това е машина за месо”, а Кръпката все се оплакваше, че няма бира. Имаше и други, които вече не си спомням, но само един от тях ми каза нещо: знай ти си някой, макар да усещаш как се изгубваш в думите силни на нашия ден. Денят, знай и твой е!, както и: слушайте хора – елате да спорим. Беше Стенли. Беше рошав. Беше някак студен и уморен. Няколко дни по-късно свързах името му с Тангра и слушайки всичко тяхно, се зарадвах, че сега мога да слушам само него....Не че нещо, но просто си беше моето. Бегом в музикалния до джумаята, посочване с пръст и слагане на касета в раздрънкан двукасетъчен „Internacional”. След една седмица  - дома, всички пееха „пеперудо нежна моя не плачи, всеки миг е тъй нищожен -  полети..... ” . Това беше част от текста на едно от добрите парчета в албума. По-късно Рива Саунд издадоха и „Пътят към храма”. Парчето беше силно, но според мен заради голяма част от нещата, които музикантите и музикалните редактори по онова време правеха, то попадаше в една листа с парчета, като „Векът на любовта” на групата „Медикус” и неочовека, който по-късно се яви на Евровизия, все едно отива в Байконур – Коцетошиваиисусбуда Калки. Парчета, като „Кучето на крайния...” или пък с песньовки на соц естрадни клони. Така „Пътят...” незаслужено загуби от чара си, но пък каза на всички, че „може би този път е измама и мамещ мираж е камбанния звън”...Както и да е – все още има хора, които си топят китарите...

А иначе албумът ми даде още „Сиво”, ”Две хвърчила”, „Следи” и моя личен фаворит „Ля-Ля” /не съм сигурен дали парчето не беше включено, като бонус трак или просто беше попаднало в албума ми, за да запълни 60 мин запис на касетата/. Хората по онова време още не можеха да си признаят, че слушат и българска музика освен, ако не говорим за масовия българин, пеещ с пълно гърло само ако съседът му по етаж не закрещи, че падат камъни или че не търси прототипа на Кира Найтли в „Карибски пирати” – Радка. Така рязко се скъса връзката между публика и поп, рок Бг артисти. Стенли започна да идва по-малко в града ни и ми оставаше да го засичам от време на време по 12 часовия, тогава, Канал 1. Вълнувах се щото ме кефеха парчетата му и много, ама много ми се искаше да пусне и нови. Стана – през ’94-та. Издаде „Как се казваш”. Сиатъл вече беше покорил и Бг и в този албум открих доста сходни нюанси. И като звук и като настроение. Държа ме поне до ’96-та, защото беше различен от всичко, а по това време някой спасяваше сляпо момиче, я ставаше цвят лилав или вярваше в някой друг защото не знам защо си..... Ич не ми дремеше за тях, но „Път към нищото” ме смаза. А „Топъл сън” се слушаше по време на всяко тийн безчинство. Самата песен „Как се казваш” ни служеше и за поздрав по време на срещи. Мисля, че парчето, което тотално ме хвърли в размисъл беше „Колко”. Акустичният му звук ме залепи за период от месеци между него и “That’s the way” на Цепелин, ама този преоткрития, като звук от Pearl Jam и Soundgarden. Колкото и да връщам лентата назад, пак оставам на мнение, че музиката, която Стенли винаги е правил е била различна от всичко българско и родно, а и е успявала да събере различни хора на едно място – хубава работа. Хубава беше и работата по „Обсебен”. Макар, че албума и клипа към парчето излязоха 6 години след Earthling на Боуи, адски се накефих, че именно Стенли единствен в Бг ми напомни за смелостта на „хамелион-а” да експериментира със звук и аранжименти. Като видео сингъл „Стар парфюм” излезе по-късно и някак ми се загуби сред свръх ротацията по всевъзможни канали на “Precious” на Depeche по онова време и някак отново остана незабелязано. Лично аз си мисля, че най-силното парче в албума е „Магия”, защото идеално пасва на цялостния  фийлинг от музиката на Станислав Сланев. Няма да си кривя душата – появиха се и първите неща, които не ми харесаха – „Пясъчен керван” и „Дъвка балон” и общия проект с Локо...нещо липсавше. Нямаше заряд, а само опит за модерен звук. Дори и парчетата да са твърде лични за него самия, не станаха такива за мен, така както станаха почти всички останали. «Бъди какъвто си» и «Жулиета» са от друг парфюм и честно казано не ми дреме дали ще ги чуя отново. Сега обаче, се радвам, така както се радвах, когато излизаха албумите му през годините, защото Стенли отново не разочарова. За разлика от други, които предпочитат зали, кошмарен декор и седалки, той слезе в клубовете и съвсем адекватно ни предлага да чуем нови аранжименти и звучене на нещата му. Хубаво ми е, че скоро ще мога да чуя всичко останало на 08.01.11 в бара, в който обичам да стоя. Стенли ще излезе на сцената на Radio Café с Ташо от “Jremy”, Жоро от „Остава” и Мишо Шишков – все хора, които са разбрали, „че сме силни да сътворим от мрака –  утрин, в която да се родим”.

Folibex